От началото на зимата 2020/2021 с Виктор обсъждахме един интересeн проект – да караме някой от кулоарите над Кирилова поляна – така наречените зли потоци.
Долината на Рилския манастир е сравнително непопулярно място през зимата, а по южните склонове на Двуглав рядко се появяват хора. Това е едно от най-впечатляващите места в Рила за мен, заради дълбоката и стръмна долина – нещо което го няма на много други места в нашите планини.
Първоначалната ни цел беше Синия улей. Информацията за него беше доста оскъдна. Знаехме, че е каран от Жоро Черния и Краси Стоянов някъде през 90те, аз съм слизал през него лятото и знаех, че има няколко прага в долната част. Но информация за снежните условия нямахме, нямаше и как да си я набавим, така че решихме просто да отидем и да го видим. Заради сложната логистика при тръгване от Мальовишката долина, решихме да се базираме на Кирилова поляна и да се качим право нагоре през Белия улей.
Тактиката проработи, денивелацията от паркинга е около 1300 вертикални метра и няколко часа по-късно с Виктор и Никола се озовахме на премката между Злия зъб и Орловец.
Склонът отгоре изглеждаше доста впечатляващо и в добри условия и решихме, че ще караме. През предишните 2 дни във високата Рила бяха паднали 10-15 сантиметра върху размекната основа заради топлото време. Може би закъсняхме с час-два и снегът беше понатежал от слънцето, но въпреки това беше приятен за каране. Карането в улея е около 900-1000 вертикални метра, след което се стига до серия от прагове и водопади между които слизахме на рапели и пеша. Имахме общо 4 рапела с едно 40 метрово въже, което на 2 от рапелите беше точно до сантиметър.
Следобеда Никола си тръгна за София, а аз и Виктор взехме решение да останем и да пробваме Дяволския улей на следващия ден. Той се вижда от долината – изглеждаше пълен със сняг, бяхме на място, имахме пъртина до върха и прогнозата беше добра.
Този път тръгнахме доста по-рано и движихме бързо нагоре. Около 10:00 бяхме отново на премката, само че прогнозата не се сбъдна точно, затвори ни гъст облак и видимостта беше ограничена. Намерихме скалното образувание Халката и от нея в мъглата се ориентирахме по една снимка на Жоро, на която беше нарисувал стрелкичка, посочваща влизането в улея. Влязохме с рапел в склона, тъй като първите 20тина метра представляват стръмен траверс, в който при подхлъзване следват 150 метра свободно падане от Червена дяволка игла в Белия улей. На върха видимостта беше около 100тина метра, но трудно се различаваше релефа и състоянието на снега. В Дяволския наклонът е по-сериозен, в горната му част е около 50-55 градуса и влязохме внимателно и бавно първите 150 метра от улея.
В един момент излязохме от облака, видимостта се подобри и вече можехме да караме с малко по-малко напрежение. В средата на улея беше се запазил много добър студен пръхкав сняг. Тези завои в пудра на 45 градусов склон в сърцето на планината е преживяване, което на мен ми е трудно да опиша с думи… След около 800-900 метра денивелация, кулоарът свършва с един 40 метров водопад. Отне ни известно време да успеем да си намерим добро място за рапел, тъй като въжетата ни не бяха достатъчни да се преодолее наведнъж целия праг. От долу до паркинга слязохме пеша за около 45 минути.
Като заключение мога да кажа, че бяхме адски късметлии да уцелим тези склонове в условията, в които ги карахме. Поради южното им изложение, не се случва често да са толкова пълни със сняг. Теренът е комплексен и се изискват добри умения по боравене с инвентар, за да се излезе от склоновете, а за Дяволския ползвахме въже и при подхода и влизането в кулоара. Благодаря на момчетата, че споделихме това приключение!
15.04.2021 – Синия улей – Виктор Варошкин, Никола Мирчев, Павел Пеев
16.04.2021 – Дяволския улей – Виктор Варошкин, Павел Пеев
